понеделник, 29 октомври 2018 г.

на всяка манджа меродия // нещо във вселената се промени

май всеки знае онова чувство, когато не може да заспи си си мисли за всички онези неща, които може да направи, ако не е сънлив и не е в онова състояние на спи ми се, ама не мога да заспя, ама все пак ми се спи така че си държа на думата. отдавна не поглеждах дори и към иконката на блога, главно защото през последните две седмици живота ми беше учене и болки в гърба. оставете това, че ми се пишеше, просто нямах време и дори и иска да направя ревю на новия албум на twenty one pilots и май все пак ще го направя, но това трябваше отдавна да е сторено.

вижте само колко ми е щастливо (+галя)
затова вместо ревю на някой албум, ето едно ревю на есента до сега, 22 октомври, един през нощта. още от дете есента ми се свърза с няколко ключови събития и това са панаирите, хелоуин и мачкането на изсъхнали листа. въпреки че повечето ми приятели (вече си търся нови) много не харесват панаирите, защото е много шумно и има много хора, това точно ми харесвам на панаира. да има хора и да има шум, това е признак, че хората се забавляват, и че все пак хората... е ами, живеят. няма такова щастие като щастието, когато посещавам панира. не знам дали е онова гъделичкане в стомаха, докато се люлееш на различните атракции или момента в който небето стане цвета на захарния памук, който ядеш, но няма такова щастие като детското панаирско щастие. онзи момент, в който ще срещнеш твой познат умрял от скука, гледайки как гондолата се люшка напред назад и не нарамиш придружителя ти с всичкия ти багаж за да изхарчиш 10 лв за по малко и от толкова минути, но да го запомниш за цял живот. дори и не помня какво ни доведе отново до люлките, а уж имахме и храна. на панира ти е позволено да крещиш. сигурно затова се нарича и панаир. крещиш, защото не чуваш нищо от музиката или крещиш от лашкането напред назад и щастието, което не слиза от лицето ти.

и не знам колко човека ще заобичат панаирите наново, но тази година вкусовите ми рецептори полудяха и от тогава не са се умаряли, защото ядох палачинка с шоколад и шунка и кашкавал а жената я излъгах, че ще я посетя и на дряновския панаир. ако не с панаира, то поне града ни се ослави с тиквения празник, а козлодуй с 260 килограмовата тиква изложена на центъра ни. въпреки че живея в уж наречената столица на тиквата, тиква аз не ям толкова много. ако не нещо друго, то поне имаме мара белчева и хоталич, или поне рок феста на хоталич. а другата година казаха, че празника на града ще е интересен, понеже идвали избори, а аз ще мога да гласувам и не знам как ще се оправя. ама нали важното е да гласуваш. реално панаирите на дряново и севлиево винаги са с една седмица разлика, като винаги дряновския е последен. не знам какво стана преди няколко години и се случи така че да са на обратно, ама това се случва много рядко. едно нещо, с което ще запомня тази година, е че още преди дори да слезем на битака, как стана, как паднах, но паднах яко и на двете си колена и сега освен болката в рамото ме болят и сините колена. а добре, че не бях с дънките, които са скъсани на колената, че тогава щеше да е много лошо. честно казано не знам какъв точно е празника на дряново, но баба каза, че имало нещо общо с песента за дряновските булки (или поне аз така разбрах). ключовата разлика в панаирите е че единия е по-спокоен и има повече сергии а другата е че единия е на равно, другия не. това вече може вие да се опитате да го разгадаете. целия уикенд на дряновския панаир си бях у баба и там света сякаш е много по-различен. друга храна (а винаги има храна), сладки пухкави зайчета (живи, не за ядене) и сякаш редовно ставане в 11-12 на обяд. а после не разбираш как деня се изтъркулва и трябва да кажа, че най-хубаво е, когато е мрачно. не знам защо, но просто някак си гледката от терасата не изглежда толкова красива, когато е слънчево.

и понеже това го писах много отдавна, а сега е 28 октомври и някак си е все още девет и половина вечерта а времето днес много бавно минава, нека да довърша и този и без това безразличен-уж-разказващ-за-панаира пост. другото заглавие, което му дадох е нещо във вселената се промени и това не е само промяната от към лятно на зимно часово време. от седмица някак си чувствам как навиците ми се променят и как започвам да търся нови неща. както не мога да си намеря подходяща музика (освен джоджи разбира се), така и някак не мога да си намеря новия кеф във живота. нещо във вселената се промени както когато магьосниците от света на диска го усетиха, когато магията даде един тласък на света за една крачка във “фантастична светлина“. сякаш вече мебелите са с един сантиметър по на ляво или нещо в машината се е счупило. някак си вече не се радвам на hearthstone, както повечето нейни стриймъри и искам да опита и науча нещо ново, ама ме е страх. спрях много да гледам клипове за лека нощ или направо за заспиване, понеже по принцип гледах hearthstone моменти, но сега като няма такива, които да гледам, просто нищо не гледам и се мъча да заспя. а обичах сутрин да се събуждам с телефон подпрян отстрани на леглото ми.

и да, нещо се промени. вселената взе нов облик и вече дори не знам какво пиша и все още не знам дали ми се спи или не. а другата година не знам с кого ще ходя на панаира в севлиево и се надявам пак да си е хубав и да ям много памук. вече ми липсва. защото реално няма нищо лошо в това да се наслаждаваш на глупавите неща в живота. като така наречената цигания на панаира или пък дори чалгата. няма нищо лошо в това човек истински да си изкарва кефа на живота, вместо да мрънка как всички, които слушат чалга са деградирали, а повярвайте ми, познавам много повече деградирали, които даже не знаят какво е чалга. и вече дойде и време за край на това безсмислено плямпане, до следващия път и до другата година, панаире.

:)
вик

Няма коментари:

Публикуване на коментар